Да си подрастващ гей в Русия

Да си подрастващ гей в Русия

Уес Хърли, авторът на този текст, е американски режисьор, гей, роден в Русия.

Бях на около 12 или 13 години. Беше време на голяма промяна и вълнения. Семейството ми беше с анти-комунистически убеждения от години, затова когато Съветският съюз се срина, ние бяхме развълнувани и удовлетворени. Моите съученици спряха да носят червените си връзки и значки с образа на Ленин, които аз отказвах да нося доста преди това поведение да стане приемливо. Хората започнаха да споделят религиозните си възгледи, да приемат открито западната култура, да мечтаят за по-добър живот в новото капиталистическо общество. За кратко време, свободата и надеждата изглеждаха като обозрима възможност.

След това, стана видна и тъмната страна на промяната.

Комунистическите лидери, които дълго се противопоставяха на реформи, изведнъж станаха много ентусиазирани да ги провеждат, но с все същите задни мисли: да вземат за себе си. Чрез безвкусната практика, наречена „приватизация“, те почнаха да вземат — буквално на крадат — обществената собственост и да претендират, че тя е тяхна. Тези титани на политическия елит превърнаха държавни магазини, стадиони, гробища и паркове в техни лични имоти и фирми. Можете ли да си представите Барак Обама да вземе изведнъж Библиотеката на Конгреса и да я подари на своя братовчед? Ами сенатор Пати Мъри да направи собствен паркинг върху мемориал от Втората световна война? В Русия такива неща се случваха всекидневно.

Регионални и общински администрации обираха държавните каси до степен такава, че държавни служители (в това число учители и лекари) не получаваха заплати с месеци. Учителите в моето училище се оплакваха, че не им са плащани заплати за година. Режими на водата и тока бяха нормална част от живота. Надпреварвах се с времето за това да свърша домашната си работа веднага след училище, защото знаех, че в късния следобед няма да имаме осветление. Вечерите се забавлявахме с това да гледаме през телескоп в сградата от другата страна на улицата, където една важна клечка се беше подсигурила никога да не е на режим на тока. За да се изкъпя, трябваше на вървя половин миля с две големи кофи вода, да ги пълня на станция за камиони, да връщам пълните кофи, да топля водата на лагерен топлилник, и тогава да вляза във ваната и да изливам водата върху себе си.

В училище бях тормозен всекидневно. Много ученици, които познавах, спряха да ходят на училище, след като почнаха да ги бият по няколко пъти на ден. Линейка идваше в училище всяка седмица. Училищните тоалетни бяха събирателен пункт за банди от порастнали, които ги превърнаха в тяхна щаб квартира. Светът ставаше във все по-голяма степен несигурно, несправедливо и брутално място. Училището беше на три блока от нас, но всеки ден виждах на пътя си мъртви кучета и котки, изтезавани, убити и показвани от момчета и момичета на приблизително моята възраст. Не разбирах тази сляпа жестокост. Семейството ми беше от най-бедните, и знаех, че други семейства разполагат дори с по-малко, но никога моето усещане за бедност и мизерия не ме е карало да наранявам другите. Някои от най-агресивните деца в моето училище бяха едни от най-пощадените.

Трудно ми е да посоча точния ден, в който почувствах промяна в главата ми, осъзнаването, че не искам да прекарам остатъка от живота ми в тази държава, в тази култура. Най-близко до този ден беше един инцидент от час по история, по време на урок за Холокоста. Когато учителката ни разказа за нацистките лагери, съучениците ми почнаха да я апострофират, казвайки неща като „Хитлер е трябвало да довърши започнатото“. Преди да осъзная какво беше изречено, целият клас почна да скандира „Смърт за чифутите“ и удряха с юмруци по масите. Огледах се, ужасен. Анцузи „Адидас“, кожени якета и златни кръстове бяха заменили комунистическите униформи, но другите деца имаха същия замъглен поглед в очите, същата неистова злоба, същият инстинкт да бъдат част от монолитна, безкритична, побойна тълпа.

Учителката беше останала безмълвна и развеселена. Тя всъщност се усмихваше, сдържано, престорено свенливо, като че ли някой в стаята беше пръднал. „Не трябва да сте толкова резки с тях, само защото са умни и имат много пари“, беше нейният опит да укроти антисемитизма им.

Този ден казах на майка ми какво се беше случило. „Трябва да се махнем оттук“, каза тя раздразнена, но не и изненадана.

Не знам защо ме тормозеха съучениците ми. Плюнките по мен, юмруците, ваденето на ножове, смъртните заплахи, боя със столове, продължиха с години. Влизах в класната стая и никой не искаше да стои с мен, всички ми се нахвърляха. Не бях единствената жертва. Други попадаха и излизаха от кръга на благоразположението на тълпата. Манталитетът на тълпата определяше правилата на играта. Почнах да нося касапски нож на училище.

Тогава, така и не разбрах какво е да си гей. Думата „педик“ беше тази, която чувах най-често. Еквивалентното на „педал“, но също значеше и „педофил“. Съдейки по начина, по който другите употребяваха тази дума, бързо разбрах, че „педик” е възможно най-лошото нещо на света. Мои съученици и възрастни хора казваха, че „педик“-овете са по-зли от серийни убийци и че всеки, който признава че е такъв, трябва да умре по ужасен начин. В училище и сред моите приятели, „педик“ беше думата, използвана във всеки разговор, за да се омаловажи и отрече човешкото във всеки, който не бива харесван. При все всички споменавания на „педик“-овете, бях убеден че те не съществуват. Не познавах и един такъв.

От време на време имаше слухове, че чуждестранни знаменитости са хомосексуални, но тези слухове бяха набързо потулвани. Фреди Меркюри е голям пример за това. Беше най-популярният човек в Русия по време на детството ми (представете си всички фенове на Елвис, Мадона и Ролинг Стоунс събрани на едно място). Хомосексуалността на Меркюри беше набързо отречена от руските медии и обществено мнение, които твърдяха, че неговата хомосексуалност не е истинска и е резултат от употреба на дрога. Той беше добро момче, нямаше как да е един от „педик“-овете, които те толкова мразеха.

Да осъзная, че съм гей в Русия е като да бъда диагностициран с фатална болест в терминална фаза. Не можех да повярвам, че това се случва на мен. Какво направих, за да го заслужа? Бях просто едно дете. Но ето ме мен, тайно „педик“, един от зверовете, за които бях слушал толкова много. Бях убеден, че съм единствения гей в Русия, чувствах се напълно отчужден от човешката раса. Гледах се в огледалото и си представях влечугообразно създание, скрило се под моята кожа. Вече бях толкова непопулярен, без видима причина, а какво щеше да стане, когато те научат?

Бях обсебен от прикриването на моята тайна. Нямах ни най-малка представа как изглежда един гей, бях напълно изгубен. Придобих толкова угрижен вид и станах толкова самовглъбен, че понякога забравях как се върви. Всяка стъпка изглеждаше като огромно предизвикателство. Тази стъпка, прави ли ме да приличам на „педик“? Тази дума, само „педик“ ли ще я каже? Беше по-добре да стоя и да си държа устата затворена. Някои близки приятели ми бяха като братя докато растях, но когато почнаха да се интересуват от момичета, спрях да излизам с тях. Не можех да допусна те да разберат, че не момичета са ми в главата.

С изненада наблюдавам последната полемика около липсата на гей права в Русия. Не, не съм изненадан от руската хомофобия. Учудва ме само внезапния интерес на Америка в бруталното нечовешко отношение към сексуалните малцинства в Русия. Това не е новост. Беше си така от много време. На всички снизходителни либерали искам да кажа да не сравняват проблемите на Съединените щати с тези по света. Нямате ни най-малка идея какво става. Вие сте щастливи, щастливи и щастливи, че живеете тук.

Иска ми се да съм оптимист за възможността за напредък в областта на гей правата — всъщност, човешките права — в Русия. Но е трудно.

Трудно е, защото американците имат някои неща, като свободата, равенството и справедливостта за дадени. Някакви принципи и идеали, с които да живеят. Борбата на американските прогресисти, които се борят за човешки права, от противниците на робството през борците за избирателни права на жените от 60-те, до ACT UP и HRC, помогна да бъдат направени големи крачки в посока на това американското общество да приложи на практика идеалите си. Равенството се подразбира, като стандарт, а неравнопоставеността, макар и често срещана, е обект на публичен дебат и критикувана. От десетилетия американските хомофоби са задължени да дават обяснения за възгледите си. Но в Русия никога не е имало такова нещо като равенство и човешки права.

С подкрепата на Руската православна църква, авторитарната монархия си затваря очите и дори налага робството и насилственото потискане на малцинствата. Тази монархия бе заменена от комунизма, който беше различна форма робство. Всеки, който имаше смелостта да се изкаже срещу несправедливостта, беше убиван или пращан да умре в гулаг. И сега, под прикритието на демокрацията и свободния пазар, същите стари КГБейски смешници управляват страната като една голяма, организирана престъпна мрежа, без претенции за морал и справедливост. Трудно се говори срещу хомофобията на такова място. На тесногръдите хора не се налага да се обясняват. Никой не се мръщи, когато е свидетел на агресия срещу гей-хората, защото тази агресия е начин на живот.

Например, голям брой журналисти и лидери на опозицията, поставящи под въпрос корупцията в Русия бяха убити след падането на Съветския съюз. Ако това беше станало в САЩ, щяхме да сме в гражданска война.

Гей правата на запад не идват от нищото. Те съществуват в по-широк контекст на хуманистки движения, хора се борят от векове за по-честно общество, независимо дали в контекста на борбата срещу сегрегацията или в борбата за равноправие между мъжете и жените. В Русия няма еквивалент на тези движения. Руските малцинства, включително евреите, са също толкова презирани, колкото и при царската власт. Феминизмът, който е важен предвестник на гей правата, е чужд на много хора в бившия Съветски съюз. Жените не се виждат самите те като равни и рядко си задават въпроса дали това е добра идея. Средностатистическата руска жена се скъсва от работа, за да се прибере у дома си, където от нея се очаква да свърши домакинската работа, докато мъжът ѝ си чете вестник или пие. Осми март, Международният ден на жената, който е много популярен в Русия, е превзет от сексистката култура, и значението му е принизено до това мъжете да хвалят жените за красотата им и да им подаряват цветя. Семейното насилие е нормативно. Мизогинията е толкова руска, колкото и водката. А без да се допусне, че мъжете и жените са равни, идеята за гей-права няма никакъв шанс.

И така, има ли надежда за Русия и нейните гей хора? Ако Америка ме е научила нещо, то то е да съм оптимист. И когато се опитвам да гледам от светлата страна на нещата се сещам за майка ми.

Отгледана в много тесногръдо семейство и общност, тя излиза невредима и непокварена. Тя ме възпита да вярвам, че всички хора са равни и заслужават любов и състрадание. Тя ми обясни нелепата природа на расизма и анти-семитизма. Тя подлагаше под съмнение ролите на мъжа и жената и очакванията от тях, които всеки около нас намираше за даденост. През нашата последна година в Русия, гледахме заедно епизод от бразилска сапунка, която засегна въпроса за гей правата. Беше вълнуващо да видя тази тема засегната по телевизията и представена в положителна светлина. Но бях ужасен от мисълта, че гледам това с майка ми. Чудех се, ще отгатне ли? Ще отгатне ли тя някога, че аз съм един от тях?

След епизода свърши, тя ми каза колко е озадачена от това, че някои хора мразят хомосексуалните. Тя добави, че ако някога има дете гей, тя ще го обича не по-малко и ще го подкрепя безусловно. Плаках тази нощ. Не ѝ издадох моята тайна, защото знаех, че тя ще се притесни за евентуалните заплахи за живота ми. Но не можех да бъда по-горд с нея и с това че е толкова различна от всички други хора в Русия, които познавах. Така че, когато мисля за майка ми, казвам си, да, има надежда. Човешките същества се подават на влияние. Любовта, състраданието и куража винаги ще триумфират накрая.

И така, как могат американците да помогнат? По толкова много начини, но трябва да държат въпроса отворен в общественото съзнание. Не спирайте да мислите за гей хората в Русия. Говорете с вашите приятели, пишете за това, туитвайте, публикувайте във фейсбук. Ако имате руски приятели, поставете въпроса пред тях. Пишете на вашите сенатори и на Държавния департамент и им кажете, че се притеснявате от ситуацията в Русия и че нещо трябва да бъде направено. Едно сигурно нещо за руския елит е, дори и при най-назадничевия тесногръд, е тяхното всеобщо желание да бъдат признати за цивилизовани, изискани и космополити. Това не трябва да се забравя и трябва да бъде приемано сериозно. Ако руските властимащи, свързани с прокарването на анти-гей законите и с разпространяването на хомофобска пропаганда им бъде отказан вход в САЩ, и официално бъдат определени като нарушители на човешките права, те ще бъдат много ядосани (дори и да не си го признаят).

Но не става въпрос само за политици. Например, Сиатълският международен филмов фестивал трябва да знае, че Никита Михалков, чиито филми западът тачи, е крайнодесен националистичен фанатик, който активно провежда про-путинска и анти-гей пропаганда от години, като дори направи филм, насочен срещу феминизиран известен изпълнител. Част от пролятата кръв на руски гейове цапа ръцете му.

В един съвършен свят, олимпийските игри трябва да бъдат преместени в друг град. Защо трябва да легитимираме този ужасен, прото-фашистки режим? Някои ми говорят за победата на Джеси Оуенс във фашистка Германия, като че ли неговият атлетичен триумф ще измие кръвта на милионите убити евреи и други. Не мога да бъда подкупен с това. Ще се свържа с централите на големите корпоративни спонсори на олимпийските игри и ще им кажа какво мисля за тяхната подкрепа за това събитие.

Бойкотирайте всички руски продукти и кажете на всеки защо. Руските  бизнесмени са свързани с руското правителство; това е природата на тази система. Не е като в САЩ, където малки предприятия преследват свои собствени политически цели. Stoli ни се оправдава, че само част от тяхната водка се произвежда в Русия. Добре, преместете си производството другаде. Тук, на място, Боинг и Майкрософт трябва да бъдат окуражени от това да спрат аутсорсинга към Русия и да се ни сътрудничат с базирани в Русия компании по никакъв начин.

Може да изглежда трудно точно сега, но така изглеждаха и гей браковете преди 10 години.

Преводът на статията на Хърли е първоначално публикуван в блога gaycorner и е препубликуван тук с разрешение от преводача.

Gama News
Следвай ни:

Gama News

GamaNews.bg е българска медия за новини, посветени на лесбийките, гей мъжете, бисексуалните, трансполови и куиър хора.
Gama News
Следвай ни:
GamaNews.bg е българска медия за новини, посветени на лесбийките, гей мъжете, бисексуалните, трансполови и куиър хора.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

*

Анти-спам ключ * Time limit is exhausted. Please reload CAPTCHA.